Добро утро от летище София, часът е 4:30, отново среднощен полет. Този път за Лондон. Терминал 1. Всичко точно. В 4 пристигам с такси. Оставя ме пред "заминаващи", че къде другаде нали отлитам. Влизам смело, тази игра съм я играла вече. Всичко е повече от ясно. Забравям и да чета табелите, че на кого му е нужно щом лети за  n-ти път? Тъкмо ще чекирам сладкия си средноголям лилав куфар, когато една жена тича към мен.

– За Лондон ли сте?

– Да.

– Лутън?

– Да.

 – Може ли да опаковаме тази сателитна чиния с Вашия куфар?

– Еми, ако не тежи много, добре.

Е, куфарът ми не тежеше много. Беше си дори доста по- лек от очакваното. Отидохме. Опаковахме куфара. И чинията. Новата ми чиния. На която реално нямаше да мога да се нарадвам, но все пак. Имах си чиния. За един полет време. Супер! Дали марсианците щяха да ми се обадят сега, дано да. Имат реалната възможност да стигнах до един Джинджър. Не остава много време, вече съм пред изхода. Дано да ми се обадят извънземните.

Ахой, марсианци и всякакви странни буви!!!

Поздрави – Джинджър в полет.