Когато бях дете, а не че и сега не съм, защо пък да не бъда? Кой ще ме спре? Продължавам да вярвам във феи и магьосници. Да се радвам на дъгата и на облаците в най-странните форми. Но, когато бях дете…

Имах мечта да бъда балерина… Не, това не беше моята мечта, беше мечтата на съседното дете, онова слабичкото момиченце с русата косичка, то искаше да бъде балерина, мисля дори родителите ѝ ѝ купиха пачка и палци, но дали стана балерина… Не си спомням.

Аз исках да бъда… адвокат. Доста скучно за малко дете. Е, но какво пречи  да се опитва, ако ми стане скучно мога да сменя. Със сигурност, когато бях дете, това не ми се струваше толкова скучно, колкото сега ми се струва, защото едва ли има нещо интересно в четене на закони – поне аз не виждам! И все пак, исках да бъда адвокат, дълги години. Другите деца искаха да бъдат космонавти, балерини, футболисти, и когато беше модата на кеча – момченцата искаха да бъдат кечисти. (Боже, колко ли болка има в кеча?!) Минаха няколко години и времето се промени, всички деца, които искахме да бъдем някакви определени личности, променихме посоката и кораба заплува в друга посока. В един момент космонавтите искаха да станат химици и да правят най-различни експерименти. Сигурно бяха вдъхновени от Декстър и неговата лаборатория, не зная. Балерините решиха, че ще станат домакини. (Това не знам дали се счита за професия, но все пак малките госпожици искаха това.) А аз? Аз исках да стана актриса.

Изминаха още няколко години, вече бяхме почти сигурни, че сме избрали “нещото” , което искаме да сме, но … отново промяна на вятъра в платната. Химиците решиха, че искат да са адвокати и бизнесмени, дори и състезатели от Формула 1, домакините се преобразиха в актриси, художнички и музикантки. И аз промених решението си, актрисата се превърна в журналист, отстояващ мнението си, борещ се срещу несправедливото. Почти супер герой, но в доста по-модерен вариант.

Всъщност, няма значение какви сме сега, след още няколко изминали години. Дали художничките рисуват своите картини или пък са се превъплътили в едни красиви адвокатки, няма никакво значение. Сигурна съм, че някогашните футболисти сега са кардиолози и дори певци. Няма никакво значение какви сме сега. Защото сега сме: малко пораснали, малко поумнели, малко оглупели, малко влюбени, малко посбъркали и малко по-добри от преди. Но, тогава под онзи големия кестен, когато играехме дама и ритахме топка, бяхме мечтателите. Бяхме децата, наивни и игриви. Бяхме влюбени в игрите и в приятелствата. Оценявахме борбата със снежни топки и лятното къпане с водни пистолети. Обичахме да се усмихваме без повод, въпреки липсата на предни зъбки.

А какви сме сега? Надявам се, все да сме деца. Все да се усмихваме и все така да сме влюбени в живота. И тайничко, мечтая децата да остават деца. Дори и когато пораснат, защото няма нищо по-хубаво от това да си сериозен, а в себе си да се крие онова дете, подобно на Денис Белята, готово за приключения.

Затова се обръщам към всички пораснали деца – не забравяйте какви сте били, как сте мечтали да сте балерини, космонавти, певици и адвокати, защото това, което сте сега, го дължите на онези безгрижни години. На мечтите си. На желанията си. Дори и на приключенията, в които сте се забърквали. Но, нещо по-важно, запазете детето в себе си, няма нищо лошо в това. Няма да бъдете по-малко щастливи като възрастни, ако във вас живее едно малко дете, все още радващо се на малките неща. Напротив – ще бъдете по-щастливи.

Все пак, всички знаем каква магия се крие в детските мечти. Вълшебството е нас, нека го запазим! Честит 1-ви юни на всички големи и малки деца!