За кучетата и пероните, за забавянето на уж бързите влакове, сюжети до болка познати. Нужно е описание от една дума – БДЖ. Нищо повече. Всичко придобива смисъл, пък и защо инак- няма да го обясняваме на чужденците. Нека се изненадат. Присъщо ни е на нас – притежателите на смесена кръв, онези чийто балкански синдром тече в кръвта им. Звука от релсите… Допълва инак "безшумния" влак.
Отново нищо. Посока: София – Пловдив. Уж бързият влак. Всичко започва от Централна гара, която видиш ли, ти ремонтират. Възраждат стара социалистическа сграда. Брей, че обновленеие. Пак са запазили сивия облик, но вече има и доста стъкла. Да. Почти цялата предна част на гарата ще бъде стъклена. Мисля, че това е типично открадната идея от запада. Но все пак, няма да коментирам преди да видя крайния резултат. Надявам се, скоро ще бъде това.
Слизаме в подземието, да си купим билети. Пътуването се очертава да е евтио. Четири лева в посока със студентско намаление. Поне това е добра новина. Подземието: изненада – почти срутен подлез. Без табели. Само някакви хвърчащи листчета, залепени с тиксо. Това явно е ориентирът за пътниците. Пероните – само стрелки. Няма значение номера, който търсиш, важни са стрелките. Нареждаш се на опашка – бая дълга. Нищо, хората пътуват, нека! Ще чакаме. Минават 10тина минутки, идва и нашият ред. Подавам студентските ни карти, казвам посоката. Жената на гишето ме поглежда лошо. Оглежда карите ни сякаш сме терористи – видиш ли, чудно, някакви студенти! И все пак, след обстойна проверка, връчва ни билетите. Без информация за коловоза. Е, отново нищо, за какво ни е да знаем къде е влакът? Хайде отново нагоре – таблата за пристигащи и заминаващи би следвало да ни дадат достатъчно информация. Е! Поне този път разбираме бързо коловоза. Хайде отново в подземието. Време е и ние да използваме онези хвърчащи листчета със стрелките, за които споменах в горните редове. Успяваме и тук да се ориентираме, стигаме влака, за наше учудване или по-скоро леко разочарование, не хващаме нов влак, а стар. Средностатистически пътнически влак, един такъв руски, сигурно в тези купета и майка ми се е возила преди 40 години. Въздъхваме- поне прозорците се отварят. Няма да умрем от задух. Поне се надявам (ще видим). Влакът тръгва в 13:40. Ние сме навреме, въпреки обстойния преглед на документите ни.
Е,нова изненада! Сядаме, 13:40…13:50….14:00…. Влака не помръдва. 14:15…14:30… 14:40. Просто си седим. Все на Централна гара. 14:45- чува се победен вик! Влака тръгва, с 1 час и 5 минути закъснение. Добре, че имаме книжки. Убихме времето. Бавно влака се задвижи. Почнаха да се изреждат гари- Подуене, Елин Пелин… Ихтиман. Пътуването продължава. Купето лека полека започна да се затопля, да става задушно. И разбира се, обичайните заподозрени в купето: майка с две деца, едно от които е ревящо
Двама "мангали", чийтo телефони звънят постоянно с най-новите чалга песни – Фики Стораро и още някакъв изпълнител, чиято песен не ми беше толкова позната. Останалият антураж от купето бяха студентки, един доста висок мълчалив мъж и една жена, която се гримираше през цялото време. Да, не мога да кажа, че е лесно да се гримираш, но да си слагаш спирала 2 часа е вече прекалено.
Въпреки голямото закъснение, влака опита да навакса и успя. 
Тридесет минути "уби" и 16ч ние пристигаме на Пазарджик. Едно от хубавите неща, пътувайки с влак, определено може би са пейзажите, които се разкриват. И колкото и да не харесвам влаковете, не мога да отрека, че това – туф-ту-туф си е доста романтично. А пък ѝ е една възможност да навакса четенето – за това пътуване избирам компанията на Господин Господинов.
Отново звъни телефона на един от нашите "приятели". Този път успявам да разпозная изпълнителя – Азис. Е, вече мога да кажа, че "плейлистът" е чалга от класа. Важното е, че и следващата гара наближава. Края на пътуването ни се вижда.
В очите на компанията ми, оглеждаща се изненадано от цялото това нещо наречено БДЖ, съзирам изненада, но и почуда. Е, може би е нормално – когато не си българин, какъвто е и случая в тази ситуация, със сигурност оставаш доста изненадан. То няма и как иначе – вагон от 1985 година, дори може и по- стар, антураж, чиито произход никой не би искал да знае със сигурност. Купе – нагрято като фурна, може би това е екстрата, която БДЖ предоставя гратис на пътниците: САУНА. НО,едва ли…. В по- топлите месеци, може да се радваш и на натурален парфюм с не много изискан мирис. Обаче и това някак се превъзмогва, щом през прозореца се появят красивите зелени полета, малките сгушени градчета и все още заснежените върхове на разнообразни планини. Не може да се оплаче човек. Поне не от гледката.
16:45, влакът ни пристигна крайната си цел. Със закъснение, разбира се, 30 минутки. Но все пак пристигна. Или както казаха онези две студентки : "Аре стига бе чоуек, стигнахме!" И със пристигането на влака, дойде и краят на нашето пътуване и премеждие с БДЖ, изпълнено с много културен шок и красивата природа на България!
