Преди известно време четох статия, по какво се познава българин в самолет… тогава доста се забавлявах на историята за Пешо и неговите приятели и си мислех, че това е една пародия написана с цел да предизвика само смях. Но, след последното ми пътуване се оказа, че да попаднеш на българин в самолета си е чисто предизвикателство. А да попаднеш с една и съща група българи и на отиване и на връщане – направо приключение!
Всички сме чели Бай Ганьо и неговите премеждия по Европа, но сякаш това ни е толкова далечно, чуждо и донякъде нереалистично написано. Как така, той ще прави всичките тези неща, които са описани в книгата на Алеко Константинов?! Да, сякаш е невъзможно. Е, да ама не!
Групата българки, които се возеха на същия полет като моя, бяха около четиридесетте и на пръв поглед бяха обикновени дами. За съжаление впечатлението от първия поглед се промени в момента, когато “пътешественичките” си отвориха устата. Невероятно но факт! Нищо лошо, разбира се, няма в това компания приятелки да си говорят в самолета, стига разговора им да не става достояние на целия самолет. Дори и онези, които не можеха да говорят български разбраха за какво си хортуват тези балкански моми.
След разговорите на висок тон, станах свидетел на милион и едно селфита в самолета. То и това няма лошо, стига да е с някаква мярка. Е за съжаление, мярката тук беше изпусната. Нищо, и това преживях. Така де, два часа полет, все си мисли човек, че не може да стане нищо страшно…или така де, поне да не се повтори случката – е, да ама не!
Въпреки, че никога не може да бъдеш сигурен какво ще ти се случи, силно се надявах, че след като сляза от самолета, никога повече няма да видя тази шумна групичка балкански моми. Не, че нещо ми бяха направили, просто съм от онези хора, който обичат тишинката, когато пътуват. Е, и този път отново грешах… навръщане към вкъщи имах нова среща с този “балкански синдром” ! Този път бях подготвена! Сложих си слушалките и се загледах през прозорчето на самолета. Колко красиви бяха белите пухкави облачета…
Въпреки, че не мога да кажа, че ми беше приятно да ми надуят главата тези госпожи, не мога и да открека, че в разказите на Алеко за Бай Ганьо и във вицовете за българите, има доза истина. А точно тази истина аз съзрях по време на въздушните си срещи с тези балкански субекти. Едно е ясно, може не всички българи да сме шумни, да сме селфи-маниаци или пък нещо друго, но всички българи носим в себе си: балкански синдром, който никой не може да сгреши, дори и на 10 000 метра височина!
Както се пее в песента на Тони Димитрова: “Но пък си нямат те във сърцето, нашия вирус – Балкански синдром, а от всички ние сме си най!” За това просто, не е нужен и допълнителен коментар! Само усмивка към пухкавите облаци…